Даряваме лично, предпазливо, за здраве и… без благодарностНазад

Мария Касимова-Моасе, журналист и писател

Скромен дарител съм. Не защото не искам да дарявам, а защото като човек със свободна професия не винаги мога да разчитам на доходи, които да ми позволяват да го правя редовно. Опитвам се да помагам по други начини – с труд и гражданска активност, през възможностите на журналистическата си професия и достъпа си до много и различни обществени слоеве, организации и хора, които да мотивирам да даряват.

Преди години дарих целия си годишен хонорар като автор в една медия за пострадалите в заложническия конфлик в училището в руското село Беслан. Впоследствие излязоха информации за редица финансови злоупотреби покрай този случай, които изживях като лично предателство. Това не ме отказа да дарявам когато и каквото мога, разбира се. Просто ме направи по-прилежна в проучването на начините да го правя, по-внимателна към това как се разходват събраните средства, по-настоятелна в искането си да имам навременна и точна информация за случващото се с каузата, която подкрепям.

Съвсем неотдавна буквално “гръмна” образът на една от приеманите за най-сигурни дарителски платформи в България “ХелпКарма”. Случаят тепърва ще се изяснява правно, но у нас – обществото от граждани, които биха искали да помагат на други граждани в нужда, на обществени каузи, на културни или социални събития – остана горчилката. Горчилката, че държавата ни не само е допуснала една огромна част от социалната й отговорност към нейните граждани да се покрива  от дарители, но дори не е подсигурила това дарителство да се случва само по сигурни и неподатливи на злоупотреби механизми.

В този смисъл се налага изводът, че дори на полето на дарителството напред излиза най-силно крещящата, най-шумно рекламиращата се и маркетингово подплатена организация или платформа за събиране на средства, вместо десетките почтено и от години работещи в тази област, но по-ненатрапващи се структури.

Когато като човек и дарител достигнеш до този извод, не ти остава нищо друго, освен или скептично да се откажеш от дарителството изобщо, или съвестно и пунктуално да се запознаеш със съществуващите механизми да го правиш и да проследяваш резултатите и следствията от него. Първата възможност в никакъв случай не е решение за мен, но представлява такова за немалко лично даряващи хора и малки фирми. За тях е трудно или направо невъзможно да отделят време и ресурси за свои проучвания и така да откриват почтените организации, подкрепящи дарителството. Аз предпочетох втората възможност – да се запозная отблизо с това какво се случва с даритерските нагласи на хората и организациите и да направя своя информиран избор как да осъществявам своята гражданска активност в това поле.

Оказа се, че информация за дарителските процеси у нас не липсва. Дори напротив – всяка година Български дарителски форум прави подробен анализ за състоянието на дарителството в нашата страна, който се базира на данни и проучвания сред фондации, компании, малки фирми и еднолични дарители. Информацията в него е подредена и визуализирана така, че и човек, напълно скаран с числата и графиките като мен, да може да я усвои и интерпретира. Затова и без да имам претенциите да представя цялостен извод от прочетеното, ще си позволя да споделя това, което най-силно ме впечатли от тези данни и числа.

Така че става дума не за цялостно, а за мое, субективно вглеждане в определени факти. Но нима не е така и когато даряваме? Избираме каузите най-често според вътрешното си чувство на емпатия,  собствената си човешка представа за важните неща в света и живота, личния си опит и онези необясними емоционални процеси, които не можем да назовем рационално, затова просто ги обединяваме в израза “хваща ме за гърлото”. Затова ме извинете, че ще интерпретирам данни от сериозен анализ от позицията на “хваща ме за гърлото”, но това всъщност е единственият начин да съм себе си в този свой прочит.

Първото, което силно ме впечатли, да не кажа дори изплаши, е, че през 2019 година сумата от дарения е спаднала с малко над милион лева в сравнение с  предходната година. Като проценти това се равнява на скромна единица, но зад тази цифра стои една немалка сума, която можеше да бъде в полза за какви ли не чудесни каузи. Спрямо 2015 година пък през 2019-а сме лишили общия дарителски фонд от цели 10 милиона лева. На фона на скандала около “ХелпКарма” и естественото отдръпване на обикновения, неинституционален дарител от дарителството през платформи, както и пандемията от COVID-19 с всичките икономически последствия от нея, направо не смея да си помисля как ще изглежда този тип добротворчество през 2020 година. А тъкмо сме отчели напредък в индивидулното дарителство и през 2019 година сме имали три милиона повече дарени средства от обикновени хора спрямо тези от 2018 година.

На фона на естествената подозрителност на българите относно почтеността на каквото и да е в нашата страна не ме изненадва фактът, че хората предпочитат лично да даряват на конкретни каузи, зад които стоят истории, лица и разбираеми битови несгоди. Точно в това, мисля, се крие и бързият успех на “ХелпКарма” – страданието и нуждата там са силно персонализирани, от снимките те гледат конкретни човешки същества и пътят, по който можеш да им помогнеш, изглежда ясен, бърз и резултатен. Личното отношение и емпатия надделяват и почтеността на организаторите е последното нещо,  което обикновеният човек би подложил на съмнение – факт!

Сериозно внимание на легитимността в даряването обръщат фондациите и компаниите, които традиционно проследяват и оценяват въздействието и ефекта по отношение на финансираните от тях дейности. Но те приоритетно подкрепят кампании, свързани с образование, наука и социална помощ.

Тук обаче има нещо особено интересно – според обзора на БДФ социалните каузи, които се радват на дарителски интерес от страна на бизнеса, са с “предпазлив” характер – той принципно застава зад каузи, за чиито смисъл в обществото няма противоречия и скандали. За мен това е и добра, и не толкова добра новина. Добра, защото все пак се подкрепят обществени инициативи, но не толкова добра, защото те очевидно не бива да са обществено приемани като “скандални”. Пък за такива в нашето все по-консервативно общество се приемат дори каузи, свъзрани с промяна на мисленето относно хомофобски нагласи, сексизъм, полова дискриминация, национализъм и др.

Притеснително е, че компаниите предпочитат да залагат на добрия си обществен имидж, като не рискуват да бъдат идентифицирани с непопулярни нагласи, колкото и смислени да са те. На практика това означава, че даряването е повече вид печелене на обществен имидж, начин “ да се харесаш”, отколкото амбиция да се инвестира наистина в създаване на смисъл. Или както би обобщил маркетингът, сигурната реклама е ро-важна от непопулярната идея.

Най-интересна за мен обаче си остава картината на личното дарителство. През 2019 година 40% от пълнолетните българи са правили дарения, като 54% от тях са дарявали пари. Според анализа на БДФ хората все повече избират да даряват онлайн, през банков превод или като купуват конкретен продукт за конкретен случай. Като гражданин мога да разбера това предпочитание – всички сме били жертви на онзи уличен и доста агресивен начин на събиране на пари за нечия неясна, но твърде сърцераздиращо представена кауза. Убеждавала съм се в несъстоятелността на много от тези “доброволчески акции”, когато съм се интересувала коя е банковата сметка, по която мога да направя дарение и такава, разбира се, най-често не ми е била предоставяна. Естествено е и хората да даряват най-вече на нуждаещи се от някакъв вид медицинска терапия или лечение.

Доброворчеството обаче явно започва да се възприема и в по-широк смисъл, след като в привличането на дарителски средства има ръст при каузи, свързани със закрила на животни и опазване на околната среда. Все си мисля, че това се дължи както на повишаване на жизнения стандарт, така и на достигане на едно ново, по-високо морално обществено съзнание.

В същото време с цели 12% е спаднал броят на хората, които даряват чрез SMS-и. Обяснявам си този факт с общото недоверие към мобилните оператори като цяло, както и с неяснотата кой, за какво и как използва придобитите средства. Това персонално недоверие към институциите, компаниите и администрациите в България няма как да не е причина и хората да продължават да даряват инцидентно, за конкретен проблем или случай, с който могат да се запознаят лично.

Какво мотивира обаче българите изобщо да даряват? Най-често това е желанието им да помогнат. Онова, което в голяма степен мотивира световния бизнес и хората в икономически развитите държави да правят дарения – данъчните облекчения, в България почти не се споменава. И как да е иначе – бюрокрацията по събиране на документите за доказване на дарението в годишната данъчна декларация е толкова затормозяваща и времеотнемаща, че просто не си струва усилията на фона на “облекчението”.

Накрая няма как да не поставя още два въпроса, които трайно се настаниха в ума ми, след като се запознах с обзора на БДФ. Каква е причината останалите 60% от обществото да нямат интерес към дарителството? И какви са основните проблеми, с които се срещат хората, които все пак са отделили от личните си приходи, за да помогнат?

Не ме изненадва, че на първо място като причина да не даряват хората посочват недоброто си или нестабилно финансово състояние. Покрай пандемията и неминуемото икономическо сътресение като следствие от нея вероятно през 2020-а, а и през следващите година-две ще отчетем още по-сериозно отдръпване на физическите лица от дарителството именно по финансови причини.

Като втора причина за пасивност относно подкрепата на каузи хората посочват некоректност от страна на получателите на даренията. Прибавете към нея и посочените мотиви “има върде много затрудняващи формалности” и “липсата на комуникация с получателя на дарението след това” и ще се уверите, че имаме огромен проблем с общественото доверие в институциите, дарителските форуми и регулиращи механизми.

Във всичко това има и един морален аспект, на който не мога да не обърна внимание – много от анкетираните хора твърдят, че не даряват, защото “никой не ми благодари за дарението”. През моята човешка перспектива това емоционално негодувание срещу липсата на най-обикновена човешка благодарност говори за истинска бездна в морала на българското общество. Пък все си мисля, че народ, в чийто речник бележещите основната рамка на цивилизоваността думи като “благодаря”, “моля” и “извинявай” липсват, тепърва ще има проблеми във всички свои социални (и по определение непечеливши) дейности, огромна част от които е именно дарителството. Силно се надявам да съм лош пророк…

Целия годишен анализ на Български дарителски форум за благотворителността през 2019 г. можете да видите ТУК.


Материалът е разработен в рамките на проект „Дарителство за промяна“, изпълняван от Български дарителски форум с финансовата подкрепа на фонд „Активни граждани България“ (www.activecitizensfund.bg) по Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство (ЕИП). Цялата отговорност за съдържанието на документа се носи от БДФ и при никакви обстоятелства не може да се приема, че настоящата публикация отразява официалното становище на Финансовия механизъм на ЕИП и Оператора на фонд „Активни граждани България“.

Назад