Архипелаг на успехаНазад

Венцеслав Панчев – Изпълнителен директор на Фондация „Стефан Нойков”.

Кой е Стефан Нойков ?
Наследник на известни преди Втората световна война софийски фамилии с важна роля в изграждането на следосвобожденска България – ген. Стилиян Ковачев (1860 – 1939), полк. Стефан Н. Нойков (1876-1925), сем. Геневи (известни фармацевти).Те са били хора, които в онези времена са се проявявали и със своята благотворителност. Прадядовците и дядовците му са свързани със създаването на сиропиталище за деца инвалиди от войните в България. Дарили са и един милион тогавашни лева за строежа на Българското инженерно-архитектурно дружество (БИАД) с условие от доходите на дружеството ежегодно да се отделят средства за стипендии на пет български студенти, които да продължат учението си в европейски университети.

Самият Стефан Нойков е възпитан в духа на тези личности, с висока култура и любов към изкуствата. Не случайно завършва тонрежисура в Музикалната академия, а и мечтае да следва кинорежисура в Ню Йорк. Своите качества и невероятно човеколюбие Стефан Нойков разгръща особено силно след 1990 г. Той става инициатор и е сред хората, които в началото на 90-те години организират първите джазклубове в София – големи събития с известни български и чужди музиканти. Успява да привлича хора със сходни интереси към изкуствата и откликва на потребностите им от подкрепа, насърчаване и вдъхновение. Такъв остава той в спомените на своите приятели и роднини, когато – застанал на крачка от осъществяването на мечтата си да учи кинорежисура – загива трагично. В негова памет близките му решават да учредят  и финансират благотворителна фондация , която да носи неговото име.

Кога започнахте дейност и какви са приоритетите ви?
Фондацията е учредена през 2012 г. Опитваме се да помагаме на млади хора, без разлика от пол, етнос и занятие , които имат нужда от подкрепа. „Подкрепа за развитие“ е и логото ни, защото ни се иска да подкрепяме хора или групи, които носят потенциала на развитието. Независимо дали става дума за повишаване качеството на живот или на личното израстване в някаква полезна за обществото дейност. Струва ми се, че има ниши в това отношение и си мисля, че е редно да правим разлика между това, което е ангажимент на държавата и което тя дължи на своите граждани: здравеопазване, отстояване на социални политики и т.н., и нишата, в която самите граждани могат да се ангажират в рамките на нужната солидарност между тях в името на общата полза. Например държавата има законови ангажименти към образованието на българските граждани, но не знам да има закон за подкрепа на таланти. Това вече не е неин пряк ангажимент и затова може да бъде ангажимент на гражданското общество. В тази ниша ние виждаме своето място.

Впечатлен съм от трите тома на Енциклопедия Дарителството, която издаде БДФ и АФБ. Знам за големите традиции на благотворителността в Англия, например, но сега видях, че и ние в по-краткото ни историческо време сме успели да разгърнем в сериозни мащаби дарителството и да създадем традиции. Вярно, прекъснати след Втората световна война, но неунищожени в манталитета на българите.  Това е голям обществен ресурс, който може да се разгърне.

С какво започнахте?
Едно от първите ни действия беше подписването на договор, чрез който Фондацията да представлява програмата „Интер Кампус“ на ФК „Интернационале Милано“ в България. Тази дългосрочна програма със социален характер стартира през от 1997 г. в Бразилия и България, а в момента се прилага в 24 държави от целия свят с подкрепата на около 200 местни възпитатели, използвайки футбола като възпитателен инструмент, за да върне правото на игра на 10 000 нуждаещи се деца на възраст между 6 и 13 години.

У нас програмата включва деца от социалните институции. Учредителите на програмата са разбрали с времето, че истинският ефект от заниманието на децата с футбол е не толкова в изявата на таланти, колкото в тяхната успешна социализация. Играта преди всичко е средство за общуване, за постигане на доверие, за създаване на приятелство. Засега реализираме програмата предимно в Централна и Южна България. Имаме български педагози, които целогодишно работят с деца от подбраните домове. Правим и общи сбирки два пъти в годината. Обикновено са в Троян, където общината ни дава истинско игрище и за 4-5 дни идват италиански треньори, които са действащи популярни млади футболисти. Те водят занятията с децата и обсъждат програмата и методите на заниманията с българските си колеги. Занятията протичат спокойно, свързани са с изпитване на удоволствие от общуването. Децата от различните социални домове прекарват заедно четири дни. Опознават се и се сближават.

Ориентирани сте и към проекти в сферата на образованието и културата. Да ги представим и тях.
Именно втората ни инициатива е свързана със създаване на клипове, които отразяват отношението на младите хора (ученици от 14 до 18 години) към насилието в ежедневието. Първата сесия беше под заглавието „Лицата на насилието през погледа на децата“. Партньор ни е Националната мрежа за децата (НМД). Иска ни се конкурсът да стане ежегоден, с фокус върху различни, интересни и важни за младите хора теми. Първият път получихме дванадесет клипа, като имахме изискване учителите да не се намесват, така че от сценария до заснемането – всичко да е дело на децата. Определихме носителите на първите места, но в крайна сметка решихме да наградим по някакъв начин всички участвали екипи. За тях организирахме тридневно обучение по киноизкуство в София. С децата работиха професионалисти: писател и сценарист, режисьор, оператор, известна актриса и фотографи. Учениците се запознаха отблизо с тези професии и работиха под  ръководството на специалистите по създаването на кратък учебен филм и малка изложба от фотоснимки. Децата бяха много впечатлени от представеното и от възможността да влязат в ролята на своите обучители. Мнозина от тях вече са много запалени в тази област и искат да се занимават с това в бъдеще.

Повлияни от филма на Адела Пеева „Кметът”, а и като истински софиянци, решихме да учредим и ежегодна награда на името на инж. Иван Иванов – най-дълго и успешно управлявалият кмет на столицата (от 1935 г. до 1944 г.). Наградата ни се нарича „Инж. Иван Иванов: София в слово, образи и звуци” и е за културни постижения, свързани с българската столица. Това е своеобразна форма на възраждане на първата награда за произведения на литературата и изобразителното изкуство, посветени на София, която инж. Иван Иванов като софийски кмет връчва за първи път преди 70 години (1943 г.). Искам да отбележа факта, че и в частния си живот инж. Иван Иванов е бил известен със своите благотворителни жестове, което го доближава до патрона на нашата фондация.

За носител на първата награда „Инж. Иван Иванов: София в слово, образи и звуци Управителният съвет определи продуцентска къща „Адела медия”. С избора си отдадохме заслуженото уважение към продуцентската къща за последователната й политика да извежда в публичното пространство личности, допринесли за развитието на града. Разбира се, при решението взехме предвид и новата продукция на „Адела Медия’, която възражда паметта за един друг герой на София – кап. Димитър Списаревски. Желанието ни бе чрез наградата да подпомогнем работата по този документален филм и да дадем знак за готовността ни да подкрепяме подобни инициативи за налагане на трайни културни практики.

От какво имате нужда, за да развивате още по-сериозно своята дейност?
Когато навлязох в тази сфера, видях, че има много организации, които се занимават с благотворителност в най-широк смисъл. Това е хубаво, но някаква консолидация все пак е необходима. Например, изправям се пред проблеми на хора, които имат нужда от подкрепа, но чиито потребности ние не сме в състояние да финансираме или да подкрепим по желания от нас начин. Не ми допада жестът на учтивия отказ. По-скоро ми се иска в такава ситуация да се нагърбя със задачата да потърся някой друг, който може да помогне и да посреднича за тази цел. Или пък да инициирам формирането на група от партньори, които да работим задно за целта. Така, според мен, по-ефективно ще се използва ресурсът, който работещите в тази сфера притежават.

Сега преобладават случаите, когато един човек отива да търси подкрепа от една организация, след това отива в друга и т.н. Така той прилича на човек, който ходи от остров на остров да търси нещо, а всъщност се намира в архипелаг. Ако на всеки остров се намира поне част от нужната информация за стигане до целта и е налична  система от връзки, ако има изградена информационна мрежа и се приложи някакъв асоцииращ принцип, то за всички актьори в сферата на благотворителността би било много по-лесно и ефикасно постигането на преследваната обща цел – подкрепа за развитие.

Разбира се, тук аз само се опитвам да оглася проблеми, както аз ги виждам в момента. Сигурно има и други. Но по-важното е проблемите ни да бъдат решавани чрез общи намерения и общи усилия на сродните организации.

 

Назад