Индивидуалната филантропия у нас, макар и бавно, набира скоростНазад

Портрет на дарителя като млад

Боряна Кирилова, БДФ

„Ако потърсите в речника, ще видите, че филантроп, е човек, който обича хората и им помага, без това да е задължително свързано с богатство”. Така твърди един известен в САЩ и Западна Европа американски общественик и дарител  – Джери Хирш. През миналата година, той беше в България за частна среща с индивидуални дарители, като искаше през техните разкази да научи повече за средата за благотворителност в страната ни и да сподели с тях своите трудности, колебания, постижения и грешки в полето на филантропията.

Безспорно обаче и извън дефиницията, в световен мащаб даряват най-много богатите. Тук ще прескочим вече познатата и често цитирана история от миналата година за инициативата на Бил Гейтс и Уорън Бъфет, под чието влияние близо 40 от най-богатите хора в САЩ обещаха да дадат поне половината от парите си за благотворителност, за да видим как се случват нещата у нас.

Добрата новина е, че в България хората с възможности, също даряват. В последните години и тук се появяват личности, които се занимават с благотворителност последователно и аргументирано, а не в резултат от импулсивно емоционално решение. Те имат самочувствие като мениджъри, но по отношение на филантропията и дейностите, в подкрепа на обществото, не се усещат достатъчно в свои води и имат колебания дали това, което правят е значимо и постига промяна. Много рядко у нас ще чуем гласа на индивидуалния филантроп като такъв. Той може да говори като бизнесмен или общественик, но заявка, че жестовете му могат да променят живота на даден човек или група хора, е по-скоро изключение.

Ако говорим в цифри, в България все още е най-голям е обемът на корпоративните инвестиции. През 2010 г. в страната ни под формата на пари, стоки и услуги (по данни на Български дарителски форум) са дарени над 62 млн. лв. като 47 млн. от тях идват от бизнеса. В САЩ и Западна Европа обаче най-големите дарители са физически лица.

Индивидуалната филантропия по света обаче развива едно ново поколение дарители, които сами са направили богатството си, а не го наследяват. Те предпочитат не просто да дават пари, а да имат активно участие в реализирането на самата кауза, която подкрепят – да бъдат в управителните органи на организацията, да взимат решения за развитието на инициативата, и изобщо – да действат. Те не просто даряват, а инвестират опита си като мениджъри, за да създават успешни модели за самофинансиране на избраните от тях каузи.

Макар и в доста начален етап в България вече се наблюдават подобни процеси, появяват се и хора, които мислят по този начин.

„Научих да връщам под някаква форма част от успеха си сред хората около мен и в обществото” – разказва Милен Врабевски, собственик на най-голямата частна научно-изследователска организация в Югоизточна Европа Комак Медикал и основател на Фондация „Българска памет”. В момента той и екипа му чрез фондацията работят за реинтеграция на млади хора от българските общности зад граница, както и за каузи, свързани с репродуктивните проблеми на българите (Врабевски е сред първите големи дарители на фондация „Искам бебе” и поддръжник на създаването на фонд „Ин витро).

В известен смисъл мотивите на Стойко Петков от „Благотворител” са сходни – „Вярвам, че човек освен в себе си, бизнеса и хобитата си, следва да инвестира и в средата, когато има възможности за това”.

Все повече, когато става въпрос за връзка между бизнес и филантропия в България, се цитират и имената на Цветелина Бориславова (Фондация Credo Bonum), Светослав Божилов (Фондация Комунитас), едноименната фондация на Димитър Бербатов….

За разликата между „charity” и „philanthropy”

Има голяма разлика между това някой да прави дарение с благотворителна цел и ефективния филантроп – обяснява Джери Хирш разликата, която на пръв поглед изглежда едва ли не стилистична – благотворителността решава непосредствените нужди на хората – глад, дрехи, лечение, грижа за някого. Филантропията помага за решаването на проблемите, така че нуждата от благотворителност да е по-малка”.

Ако трябва да преведем на прост език и с пример горното твърдение това означава, че не даряваме пари за деца с церебрална парализа, а създаваме център за рехабилитация и осигуряваме достъп на всички нуждаещи се до лечение. Все повече филантропията по света се стреми да създава механизми за подкрепа и решаването на обществени проблеми.

В България обаче има страхотна нужда както от благотворителност, така и от филантропия. Тук непосредствените нужди са много, а дефицитите, които държавата не покрива, сериозни (лечение на деца, социални и здравни институции, хора в неравностойно положение, и т.н и т.н.), и затова и натискът върху дарителите е много силен. Голяма част от тях откликват именно на неотложни спешни нужди и по-рядко мислят и инвестират в механизми, които да водят до социална промяна.

Стойко Петков признава, че дълго време е мислел по подобен начин. С развитието на фондацията му и множество реализирани проекти в рамките на 5 години, той е склонен да преосмисли позицията си – „след като една организация вече има опит и печели доверие, смятам, че добрите примери е важно да бъдат споделяни и да се дава гласност на постигнатите резултати – това носи енергия на екипа от съмишленици и привлича дарители” – смята той. Милен Врабевски е още по-категоричен „Заставам с лицето си и името си пред всичко, което правя и в което вярвам – категоричен е той –  добрите каузи трябва да възпитават и да намират последователи и съмишленици. Едно дарение не е само благотворителен жест. То е и резултат от труда на много хора. Не съм съгласен плодовете на нечий труд да останат анонимни. Такава етика не е продуктивна”.

Назад