Дарителство за култура – една мъчително възраждаща се традицияНазад

Десислава Гаврилова, основател и директор на Център за култура и дебат “Червената къща”.

От 2005 г. насам е директор и на Центъра за изкуства и култура на Центрaлноевропeйския университет в Будапеща. През 1997 г. тя създава, и до 2000 г. ръководи, програмата за изпълнителски изкуства на Инст итут “Отворено общество” в Будапеща. Ръководи програма “Изпълнителски изкуства” в Център за изкуства “Сорос” от неговото създаване до 1996 г. Магистър по публични политики (Централноевропейски университет – Будапеща), специализирала е на тема “Културна политика във Великобритания от края на Втората световна война до днес” в Оксфордския университет, завършила е театрознание в НАТФИЗ и кинодраматургия във ВГИК, Москва. Гост-преподавател в катедра „Културология“ на Софийския университет.

Дори и най-неизкушеният от изкуството българин, когато става дума за дарителството за култутра у нас, вероятно ще си спомни за този най-български възрожденски феномен – читалищата,  и ще се изпълни с национална гордост. Действително в исторически план има с какво да се гордеем – дарителството за култура e с дълга традиция у нас, в него от деветнадесети век насам участват както богати предприемачи, така и средна ръка българи, които – според способностите си – подпомагат „окултуряването” на непосредствената си среда, махала, градче. В периода на социализма тази филантропска традиция е прекъсната, но ето че вече двадесет години тя мъчително, „бавно и полека” се възражда.  

В последните години терминът „дарителство” за култура се използва у нас твърде широко, като включва и бизнес спонсорството, и програми, които по същността си разпределят бюджетни средства (напр. Национален фонд „Култура”, Общински фонд „Култура” в София и в Шумен), местни и чужди фондации, както и същинското даряване на собствени средства, продукти или време за определени каузи. Самата неизясненост на термина е знакова за състоянието на дарителството за култура у нас и го описва като резултат от разнообразни, а понякога и противоречащи си мотивации. Известна концептуална чистота бихме постигнали ако разграничим понятието „бизнес спонсорство” от  понятието „дарителство”. „Бизнес спонсорството” по същността си е сделка – при нея компанията инвестира в културния продукт, за да си „купи” по този начин положителен имидж, популярност, т.е. косвено в крайна сметка все пак  комерсиален успех. „Дарителството” от своя страна е акт на подпомагане на определено културно събитие без търсене на директна полза за даряващия. То е по същността си не-егоистичен акт, целящ благото на групи, различни от даряващия, то е с „идеална цел”.

За съжаление не разполагаме с пълноценна статистика за дарителството за култура у нас. Цифрите на различни източници често си противоречат, а причината за това до голяма степен е именно неяснотата какво точно включва понятието „дарителство”. Данните за дарителството за култура се появяват спорадично и на неравномерни периоди. И все пак се открояват тенденции, които са неоспорими. В последните, пред-кризисни години броят на фирмите, които спонсорират изкуство и култура, както и обемите на инвестираните по този начин средства, нараства. Все повече фирми гледат на културното спонсорство като средство за постигане на позитивен имидж и демостриране на корпоративна социална отговорност. Този вид „корпоративно дарителство” естествено се насочва към събитията с големи аудитории или такива, носещи висок престиж – напр. културно наследство, представяне у нас на световни звезди…и т.н. Твърде малко към днешна дата – но затова пък още по-ценени като позитивен пример –  са успелите бизнесмени, които се занимават със същинско дарителство за определени каузи, без да търсят възвръщаемост от тази дейност за бизнеса си.

Назад