Дарителството за култура – една мъчително възраждаща се традиция
Десислава Гаврилова e основател и директор на Център за култура и дебат “Червената къща”. От 2005 г. насам е директор и на Центъра за изкуства и култура на Центрaлноевропeйския университет в Будапеща. През 1997 г. тя създава, и до 2000 г. ръководи, програмата за изпълнителски изкуства на Институт “Отворено общество” в Будапеща. Ръководи програма “Изпълнителски изкуства” в Център за изкуства “Сорос” от неговото създаване до 1996 г. Магистър по публични политики (Централноевропейски университет – Будапеща), специализирала е на тема “Културна политика във Великобритания от края на Втората световна война до днес” в Оксфордския университет, завършила е театрознание в НАТФИЗ и кинодраматургия във ВГИК, Москва. Гост-преподавател в катедра „Културология“ на Софийския университет.
Дори и най-неизкушеният от изкуството българин, когато става дума за дарителството за култутра у нас, вероятно ще си спомни за този най-български възрожденски феномен – читалищата, и ще се изпълни с национална гордост. Действително в исторически план има с какво да се гордеем – дарителството за култура e с дълга традиция у нас, в него от деветнадесети век насам участват както богати предприемачи, така и средна ръка българи, които – според способностите си – подпомагат „окултуряването” на непосредствената си среда, махала, градче. В периода на социализма тази филантропска традиция е прекъсната, но ето че вече двадесет години тя мъчително, „бавно и полека” се възражда.
В последните години терминът „дарителство” за култура се използва у нас твърде широко, като включва и бизнес спонсорството, и програми, които по същността си разпределят бюджетни средства (напр. Национален фонд „Култура”, Общински фонд „Култура” в София и в Шумен), местни и чужди фондации, както и същинското даряване на собствени средства, продукти или време за определени каузи. Самата неизясненост на термина е знакова за състоянието на дарителството за култура у нас и го описва като резултат от разнообразни, а понякога и противоречащи си мотивации. Известна концептуална чистота бихме постигнали ако разграничим понятието „бизнес спонсорство” от понятието „дарителство”. „Бизнес спонсорството” по същността си е сделка – при нея компанията инвестира в културния продукт, за да си „купи” по този начин положителен имидж, популярност, т.е. косвено в крайна сметка все пак комерсиален успех. „Дарителството” от своя страна е акт на подпомагане на определено културно събитие без търсене на директна полза за даряващия. То е по същността си не-егоистичен акт, целящ благото на групи, различни от даряващия, то е с „идеална цел”. За съжаление не разполагаме с пълноценна статистика за дарителството за култура у нас. Цифрите на различни източници често си противоречат, а причината за това до голяма степен е именно неяснотата какво точно включва понятието „дарителство”. Данните за дарителството за култура се появяват спорадично и на неравномерни периоди. И все пак се открояват тенденции, които са неоспорими. В последните, пред-кризисни години броят на фирмите, които спонсорират изкуство и култура, както и обемите на инвестираните по този начин средства, нараства. Все повече фирми гледат на културното спонсорство като средство за постигане на позитивен имидж и демостриране на корпоративна социална отговорност. Този вид „корпоративно дарителство” естествено се насочва към събитията с големи аудитории или такива, носещи висок престиж – напр. културно наследство, представяне у нас на световни звезди…и т.н. Твърде малко към днешна дата – но затова пък още по-ценени като позитивен пример – са успелите бизнесмени, които се занимават със същинско дарителство за определени каузи, без да търсят възвръщаемост от тази дейност за бизнеса си.
Дарителството за социални каузи е още по-важно във време на криза
Мария Петкова е директор на фондация Лале от основаването й в края на 2004 г. Работила е като координатор на програмата на Обединени Холандски фондации за финансиране на проекти в социална сфера в България, в Института на Световната Банка във Вашингтон, във фондация Отворено Общество, както и в Канцеларията на Президента на Република България. Мария Петкова е Рицар на Ордена на Орание–Насау, присъден от Нейно Величество Кралицата на Нидерландия за особени заслуги в дейности, посветени на обществото, за окуражаване и подпомагане на другите.
Много дарители приемат социалните каузи за свои и това е напълно естествено. Дарителите са преди всичко хора, които се вълнуват от съдбите на другите. Тази връзка, това съпричастие ги прави истински хора. Дарителството, включително за социални каузи, във време на икономическа криза е трудно. Поради кризата намаляха даренията в пари, но пък това провокира да потърсим и използваме и други начини за дарителство. И ако за бизнеса и гражданските организации е сложно, нека не забравяме, че още по-трудно е за хората, които са загубили работата си, които имат две, три или повече деца, хората с увреждания или тези, които имат деца с увреждания.
Дарителството често започва с емоция, но то е много сериозно нещо и трябва да се прави с необходимата отговорност и професионализъм. Времето на стихийното дарителство вече отминава. Дарителите трябва да знаят какво реално искат да променят с дарението, за кого е нужна тази промяна, доколко тя е реалистична и устойчива, финансово ефективна ли е, колко хора засяга…Защото не само актът и размерът на дарението имат значение, а най-вече начинът по който то е използвано и положителните промени в живота на хората, постигнати чрез него.
Фондация Лале работи за подобряване на живота на хората в България и особено на тези, които имат временни или трайни затруднения при пълноценното си участие в живота на семейството и общността. Това е важна и сериозна мисия, защото по всяко време и във всяка страна има хора, които се нуждаят от подкрепа. Социалните проблеми не са присъщи само на страните в преход, не се появяват само в периоди на криза, нито са свързани само с недостиг на средства. Ако се вгледаме в хората около нас – в трамвая, на улицата, на пазара – ако ги заговорим, ще видим, че всеки носи трудностите си и има моменти, когато присъствието или липсата на подкрепа променят живота му.
За нас е важно сътрудничеството между гражданското общество, бизнеса и държавата за създаване на възможности за развитие на обществото и гражданите му. Затова повечето ни дейности са свързани с насърчаване на подобно сътрудничество, с ясни правила и параметри, ясни роли и отговорности. Това не е лесен и бърз процес. Нужни са общи виждания и целенасочени усилия, както и взаимно зачитане и разбиране в продължение на месеци и години от всяка една заинтересована страна.
Дарителството е част от успешното функциониране на компаниите. Затова то трябва да е стратегически премислено. Ясна стратегия в бизнеса води до висока ефективност. Компаниите залагат на реалистична стратегия за инвестиции и развитие. Същата логика важи и в дарителството. Благотворителните граждански организации не просто харчат пари за разнообразни идеи и проекти. Те знаят добре какви са нуждите, как тези нужди могат да бъдат посрещнати успешно и финансово ефективно.
Фондация Лале от години работи като инвестира в хора и общности. Всяка инвестиция е обмислена и проследена във времето. В среда, в която винаги има разнообразни нужди, дарителите не би трябвало да инвестират средства в проекти или дейности, които не водят до конкретни практически резултати, скъпи са, не са ефективни и не са устойчиви във времето. В последните 20 години на преход много се говори за децата в институциите. Всички знаят, че е важно да се реформират институциите, че на децата трябва да се предложат условия за развитие в семейството или в среда, близка до семейството. За разлика от говоренето, добрите практики в тази насока все още са трудни. По Коледа, по Великден, по всяко време на годината четем и слушаме за дарения, посещения, тържества в институциите за деца. Помагаме ли наистина на децата, когато подкрепяме институциите? Основна нужда на всяко дете е да има родители или близки, които го обичат и са винаги до него. Децата в институциите също имат нужда от любов, от трайно присъствие на близки хора, с които да споделят вълненията и тревогите си, на които да вярват, за които да са единствените и най-важните на света. Там обаче те винаги са едни от многото, от групата. Това е проблемът и болката им. Едва ли ще успеем като компенсираме липсата на любов с маратонки, ремонтиран покрив или тържество с песни и шоколад.
В същото време семействата на хиляди други деца имат ежедневни трудности и понякога са на ръба на решението да оставят детето си в дом, поне за известно време. Значително по-трудно е да се предостави подкрепа на тези деца и техните семейства в общността. За целта е необходима системната работа на местни организации. Фондация Лале и фондация Оук развиват партньорска програма за подкрепа на деца и семейства в общността с цел превенция на настаняването на деца в институции. Започнахме този програма в сътрудничество като пример за обединяване на усилия и ресурси с цел по-голяма ефективност. Затова сме изключително удовлетворени от подкрепата от страна на няколко компании и нарастващ брой индивидуални дарители. След системна няколкогодишна работа виждаме промени в нагласите и тенденция към стратегическо отговорно дарителство, което цели трайни резултати и ефективност, насърчава въвеждането на нови модели на работа, основава се на партньорство с цел максимално използване на ресурсите и капацитета на бизнеса и гражданските организации в полза на хората в България.
Деца в институции
Да не превръщаме домовете за деца в златни клетки!
Дани Колева, Директор „Детски политики”, Национална мрежа за децата
Дани Колева е Директор “Детски политики” към Националната мрежа за децата от януари 2010 г. Преди това е работила като програмен директор за АРК България, “Всяко дете” и “Европейски детски тръст” включително и като програмен сътрудник за Югоизточна Европа. Има значителен практически и управленски опит в областта на детските права и по – специално децата в институции, деинституционализацията и развитието на превантивни и алтернативни услуги за деца и семейства, базирани в общността.
Ситуацията в момента
В България от 2000 г. стартира реформа в системата за детски грижи и деинституционализацията е един от основните приоритети. Практиката у нас показва, че деинституционализацията обикновено се разбира като намаляване броя на децата в институции и развиване на алтернативни услуги. Има изградена система за закрила, която включва две основни административни структури – Държавната агенция за закрила на детето (ДАЗД) и Агенцията за социално подпомагане (АСП), като основните функции и оперативното изпълнение на мерките за закрила на детето се изпълняват от отделите ”Закрила на детето”, които са структурно звено в дирекциите ”Социално подпомагане” на АСП.
Към 31.12.2008 г. в България съществуват 140 специализирани институции за деца, в които се отглеждат 7276 деца и работят общо 6884 души. От тях едва 125 деца са сираци (1,71%), като 966 (13,27%) от децата са настанени директно от родилно отделение. Общият размер на бюджетната субсидия е 78 359 856 лв. Допълнително привлечените дарения в пари и натура за 2008 г. са в размер на 5 743 426 лв. Независимо от вложените големи ресурси, животът на децата в институциите от интернатен тип не става по-добър, а услугите – по-качествени. Институционалната организация на живот не предполага връзка с близък по-възрастен човек, индивидуална грижа, внимание и лично пространство за детето. Тя не може да задоволи основните потребности на децата и оказва негативно влияние върху тяхното развитие и поведение. Това от своя страна води до допълнителна икономическа и социална цена за цялото общество.
Настаняването в институция би трябвало да е последна мярка за закрила с краткосрочен характер. На практика, обаче, повечето деца са с престой в домовете над една година, и всички други мерки за закрила към настоящия момент не се развиват достатъчно интензивно и в тях не се инвестира така, че те да са реална алтернатива на институционализирането. Например осиновяванията в страната за 2008 г. са 858 и едва 145 деца са настанени при приемни родители.
Къде е проблемът?
Деинституционализацията не е крайна цел, а средство за постигане на това, което е най-добро за всяко едно дете. Тя е процес на замяна на институционалната грижа с грижа в семейна или близка до семейната среда в общността, като не се ограничава само до извеждане на децата от домовете. Работата по предотвратяване изоставянето на деца и тяхното настаняване в институции е ключова част от този процес.
Един от основните проблеми е капацитетът на Отделите за закрила на детето (ОЗД), които трябва да подкрепят семействата в риск, да работят с децата в домовете и да осъществяват реално реформата в системата. Към 31.12.2008 г. работещите в тези отдели са 750, от които социалните работници са едва 450 за цялата страна. По данни на АСП за 2008 г., един социален работник у нас работи средно по 112 случая. С оглед осигуряване на качество на социалната работа, следва да се приближаваме към европейските стандарти, водещи до добри практики, при които един социален работник отговаря и работи по 20-30 случая. Заплатите на социалните работници в ОЗД са едни от най-ниските в сферата на помагащите професии, като много често те не получават никакво въвеждащо или поддържащо обучение, както и професионална супервизия.
Разпокъсването на функциите в системата за закрила и дублирането на роли и отговорности между АСП, част от която са ОЗД, и ДАЗД също не помага за ефективното осъществяване на процеса на деинституционализация.
Друг проблем е недостатъчният брой услуги за деца и семейства и неравномерното им разпределение на територията на страната, често неотговарящи на потребностите на местно ниво. 104 нови услуги за деца и лица в риск останаха без финансиране за 2010 г., което оказва допълнително негативно влияние върху най-уязвимите и нуждаещи се деца и семейства.
В допълнение, липсват съгласувани общи принципи, философия и споделена концепция на реформата, включително дефиниции на основните понятия като институция, деинституционализация, алтернативна услуга, услуги, базирани в общността и др.
Добрата новина
На 24 февруари 2010 г. правителството прояви политическа воля и прие национална стратегия „Визия за деинституционализацията на децата в България”. Документът бе изготвен в консултация с експерти от неправителствените организации и ясно очертава новата държавна политика в тази област, както и принципите и подходите за нейното осъществяване.
Дарителите – а сега накъде?
Много често всички ние използваме израза „децата са бъдещето на България”. Децата в домовете нямат нужда от подобни клишета, но нямат нужда и от златни клетки. Фокусът трябва да бъде върху развиването на превантивни и алтернативни услуги в общността т.е. извън институциите за децата. И именно тук е ролята на социално – отговорните дарители. Неправителствените организации в България имат дългогодишен практически опит в работата с деца и семейства и имат нужда от подкрепата на бизнеса и дарителите, за да направят своята работа още по-ефективна и за да могат заедно да постигат дългосрочна и устойчива промяна за децата, техните семейства и цялото ни общество.
Екология
“За смисъла и нуждата от усилия по „благо-творене” на НПО и бизнеса”, Любомира Колчева, директор на фондация “ЕкоОбщност”.
Любомира Колчева е получила бакалавърската си степен по „Стопанско управление” от СУ „Св. Климент Охридски”. След дипломирането си завършва магистратура по социология към Централно-европейския университет в Полша. Професионалният й път е изцяло обвързан с нестопанския сектор – започва като програмен координатор на програми за граждански инициативи (обществени форуми, местни инициативи, подобряване на социалната среда) във Фондация за реформа в местното самоуправление. През 2003 г. става директор на Фондация „ЕкоОбщност” и продължава работата си по развитие на местна активност и филантропия за решаване на проблемите на устойчивото развитие (вкл. биоразнообразие, местни еко проблеми, градска среда, устойчива енергия, зелени коридори, др.).
През последните години думата благотворителност е на път да възвърне смисъла на „създаване, творене на блага”. Така може би най-сетне ще скъса с миналото си на чистото „дарителство”. Вървим към това да се излезе от определението за благотворителност, което включва единствено процеса на даряване на нещо финансово или материално. Новото разбиране би означавало процес, в който т. нар. благотворител (заедно с получателя) участва лично с ресурси и споделени ценности в правенето на добро.
През последните 3 години медиите и по-големите фирми с видими в ефира и градска среда рекламни кампании направиха много и спомогнаха за насочване на общественото внимание и чувствителност към въпроса за нашия отпечатък върху природата. Във всичките му измерения – на индивидуално ниво, в бита и семейството, на фирмено ниво в работата и на обществено ниво в институциите. Европейските директиви, налагащи изисквания на производствените процеси за определени норми, както и членството ни в ЕС, спомогнаха бизнесът да стегне редиците и да инвестира средства за посрещането на тези изисквания, което полека-лека води до новата, бих я нарекла, екологична нормалност, която трябва да гоним. Всичко това трупа положителни резултати в градината на хората и организациите, загрижени за природата – били те неправителствени организации или неформални граждански групи, бизнес или други институции.
Нестопанските организации, от своя страна, активно работят с всички сектори – държавни институции, бизнес и медии. Като проводник на гражданското участие в социално-икономическите процеси, те са установили добри връзки с институциите. Познават механизма им на функциониране, изградили са добра гражданска култура на общуване с тях и вече са приет техен партньор и/или коректив. Стремежът за все по-широко навлизане и равноправно участие на гражданите в процесите на управление доведоха дотам, че се търсят все по-ефективни механизми за включване в процесите на вземане на решения. Ефективната работа изисква равнопоставено и коректно включване на НПО и гражданите за определяне приоритети в политиките, по които те работят.
Процесът по съвместното благотворене между бизнес и нестопански сектор е бавен, но възможен. Иска много добра комуникация, търсене и срещане на интересите, добронамереност, доверие и коректност от двете страни. Бизнесът може да търси и намери дългосрочен партньор в лицето на неправителствени организации и граждански групи, с които съвместно да осмисля и осъществява благотворителните си намерения в полза на обществото и природата. И обратно – неправителствените организации могат да намерят бизнес, който е искрен и желаещ да подпомогне дадена кауза дългосрочно, като играе не само ролята на „касичка”, а участва, мисли и решава наравно с партниращата гражданска организация.
Как и какво може да се прави, за да бъде успешно подобно партньорство? И то по начин, че да остави усещане за удовлетвореност у партньорите? Защо има смисъл бизнесът да работи с гражданските организации и обратно – НПО да са отворени и търсещи бизнеса? – това са само част от въпросите, пред които се изправят и НПО, и бизнесът, когато реализират социални кампании.
Гражданските организации и групи могат да насочат бизнеса към реалните проблеми в дадено направление. Сред тях има експерти и хора с дългогодишен опит – по проблеми на градската среда, екообразованието на млади хора, проблеми по опазване на биоразнообразието, водите, др. Това са области, за които не е необходимо да се гадае и дълго да се търсят проблемите от заинтересования бизнес. Те вече със сигурност са попаднали в обсега на подхванатите от НПО теми. Затова си струва да се потърсят и намерят хората, които са работили по подобни проблеми.
Гражданските организации са в „топла връзка” с хората по места и са разпознаваеми от тях. Те имат също така и добри умения за работа с институциите, открити са. В сферата на екологичните проблеми, България може да се похвали с една много добре работеща екологична НПО общност, която обединява усилията си около значимите за страната и обществото ни каузи. Тя може да бъде гарант за избор на правилната, устойчива и разумна посока за решаване на проблемите.
Гражданските организации и групи стигат до медиите и могат да прокарат дадено послание към обществеността в рамките на работата си по дадени каузи и общополезна дейност до момента. Те разполагат с контакти с медиите на национално, регионално и местно ниво и знаят как да поднесат информацията. В допълнение, те познават общностите, работят с тях и могат да “настроят” посланието по-точно в отговор на нуждите на хората по места.
Бизнесът, от своя страна, също притежава много експертност, която би допълнила тази на НПО сектора. Тази експертност може да е по конкретен проблем и теми или по някои от организационните дейности на НПО (напр. информационно обслужване, дизайн, разработка на продукти за целите на основните дейности на работа на НПО, др.). Много често хора от дадена фирма биха могли да подпомогнат дейността на гражданските групи като се включат в разработката на даден продукт – уебсайт, образователни материали, идеи и т.н.
Бизнесът е добър посредник за разпространение на информация до други заинтересовани от подобно сътрудничество бизнес организации. Бизнесът е склонен да се довери преди всичко на свои бизнес партньори, на хора, с които е работил и познава. Затова, доверие и вход към него и привличането му за участие в дадена кауза може да се случи по-лесно, когато информацията и препоръките идват от негов бизнес партньор.
Бизнесът е благоразположен и благодеятелен. Той се прави от хора с естествената потребност да създават добро. Затова благодеятелността (т.е. участието с дарителство) също им е присъща. Въпрос на правилно общуване с тях е, да се намери общият за НПО и бизнеса интерес и сфера за благотворителност, без това да отменя истината, че бизнесът е силно резултатно ориентиран. Основното предизвикателство е доверието и за двете страни в подобни съвместни благотворителни инициативи и действия. Много често НПО, посветени на решаване на проблемите на околната среда, не са готови да стиснат ръце с фирми, чиято дейност не е на светло или която е свързана със замърсяване на околната среда. Етичният кодекс на тези организации налага необвързването им с такива фирми, поради разбираемото желание да не се асоциират с организации, които могат да използват резултатите с цел да подобрят имиджа си в общественото пространство. Когато обаче има откритост и реално желание за резултати, нещата идват по местата си.
Проблемът на бизнеса с доверието към НПО е другата страна на монетата. Добрата история и сътрудничество на бизнеса и НПО е нещо, което определено помага на съвместната им работа. В действителност, въпросът е до желание, откритост и упоритост на двете страни, за да правят добро и да спомагат за качествена промяна на обществото ни.
На висок глас
За да изпълнява мисията си, дарителството в България има нужда от повече публичност
Боряна Кирилова, Мениджър комуникации БДФ
Благотворителността има много лица. Често това е история, която ни хваща за гърлото и посягаме към телефона, за да изпратим sms за болно дете. Друг път правим същия жест за хората, пострадали в Хаити. Понякога се гневим на шоу-звезди, които призовават да дарим за кувьози, докато са в къщата на Vip Brother и отказваме да бъдем съпричастни. Все по често ставаме доброволци, решили да почистят природните парковете или сме мотивирани да дарим, ако работим в компания, която удвоява дарените от нас средства за избрана от нея кауза…. Напоследък е факт, че все повече се говори и „прави” благотворителност. Заедно с това нарастват и въпросите около нея и публичния й образ. Трябва ли тя да остане анонимна, защото анонимността е част от митологията и смисъла на доброто и от чистия образ на дарителя? Или трябва да търси популярност, защото е процес, който всички ние учим постепенно и взаимно, правим грешки и откриваме възможности? Защо медиите все по често не просто отразяват кампании, но сами застават зад конкретни каузи и какви са рисковете от това? И как те гледат на компании, които имат свои устойчиви социални програми и проекти – с доверие или със съмнения, че зад това стои опит за PR?
Между тези противоречиви въпроси с много възможни отговори търсим посоките и алтернативите пред дарителството. За БДФ, като организация, която работи за развитието на благотворителността в България, е важно, че дебатът около нея набира все по-голяма скорост. Това, че благотворителността все повече излиза от анонимност, провокира хората да питат повече – за смисъла и възможностите й, за начините, по които се случва и за това какво от безсилието и неангажираността на държавата дарителите могат и трябва да компенсират.
Дори скандалите и спорните казуси в благотворителността,(независимо, че атакуват сериозно и без това крехкото дарителско доверие и събуждат много колебания), станат ли публични, ни карат да мислим и питаме повече. Какво се случва и защо? Къде отиват даренията ни и как да предотвратим подобни злоупотреби? Колкото повече благотворителността е на показ, толкова по-сериозна дарителска култура се развива и дарителят също се учи да бъде отговорен за жеста, който е направил.
Благотворителността трябва да е публична, защото това окуражава. Независимо дали узнаваме за примера на човек, гражданска организация или корпорация, която дарява или по различни начини подпомага социални каузи, ние все повече започваме да вярваме, че можем да променяме света, в който живеем и има смисъл от усилията ни точно в тази посока.
Медиите са един от най-сериозните съюзници в правенето и популяризирането на благотворителността. Чрез тях разбираме за каузи, необходимости, възможности, проблеми…Те могат да дават идеи, да образоват, да предлагат пространство за дебати и разбира се, сами да организират кампании, когато припознаят определена кауза за своя. И тъй като имат огромна аудитория и възможности за влияние, имат и огромен потенциал, който, използва ли се разумно и в адекватно партньорство с експерти и подходящи граждански организации, може не само да променя нагласи, но и да променя реалности.
Компаниите от своя страна също изминават дълъг път в благотворителността – от емоционалните, спонтанни жестове до цялостна стратегия и визия за една дългосрочна и по-разумна благотворителност. Те отделят много средства и ангажират хора от екипите си, които да се занимават със социалните им инициативи. Поддържат дългосрочни програми в подкрепа на деца и хора в институции, екология, образование, култура и културно наследство…И искат техните инвестиции да бъдат зачетени и да стигнат до една по-широка аудитория. Често медиите са подозрителни към подобни инициативи от страна на компании и виждат в тях по-скоро опит да извлекат PR, отколкото утвърдена и откровена позиция, че силният бизнес има дълг към обществото и трябва да инвестира в него и че подобни благотворителни инициативи, са част от една модерна и нова философия на бизнеса.
Част от публичния образ на благотворителността е и сравнително новото й присъствие в различните социалните мрежи. Колкото повече тя се развива, толкова повече се развиват и механизмите за популяризирането й. Все повече онлайн пространството и социалните мрежи помагат на различни каузи като разказват за тях и така привличат съмишленици.
Със сигурност обаче за легитимирането на един или друг жест би допринесло и законодателството. Български дарителски форум заедно с група организации и компании инициира промени в Закона за радио и телевизия (ЗРТ), които биха позволили да се цитират свободно имена на компании, когато техни инициативи и кампании са в полза на обществото.
Колкото повече добри, смислени и силни практики и идеи, свързани с благотворителност, намират пространство и публичност, толкова повече печелим всички ние като общество и всеки от нас –като личност.
Благотворителността има нужда държавата да си застане на мястото
Наделина Анева
Нуждата да правиш добро е състояние на духа, а нуждата да участваш в благотворителни инициативи е състояние на обществото. По време на криза това личи много по-ясно.
Стресът от огромните финансови загуби както за големите фирми, така и за малкия работодател или служител не попречи на съзнателното и социално отговорно дарителство. Бизнесът остана един от най-активните дарители. Даренията по ведомост също запазиха относителен дял, а в големи компании като “М -Тел” и УниKредит Булбанк дори тази година привлякоха нови дарители.Разбира се, в предприятия извън столицата даренията станаха по-непостоянни, заради забавяне на заплатите. Има куриозен и показателен случай. Една жена, която е получила 20 лв заплата, дарила един лев от тях за благотворителност. На места пък вместо пари се даряват стоки и продукти. В България има традиции за дарителството още от Възраждането, но 40-те години социализъм като че ли опорочиха самоусещането на отделния човек да прави добро, заради задължителния характер на всяка инициатива. По време на прехода благотворителността беше експлоатирана, за да се прави бизнес или PR и това все още се случва, но вече се променя мотивацията.
Кризата направи човека по-социално зависим от другия (не само в буквалния, но и в духовния смисъл на думата). Фирмите също осъзнават, че зависят твърде много една от друга, но и от качеството на живот на отделния потребител, от самия потребител. Кризата възстановява изгубени връзки в обществото и в този смисъл тя може би наистина предоставя доста възможности. Ще успеем ли обаче да се възползваме от тях?
Благотворителността е функция на степента на зрялост на обществото и държавата. За да се търсят нови, по-ефективни форми на дарителство, първото важно условие е държавата да се върне към своите ангажименти. В момента все още се смята, че благотворителните инициативи трябва да заместят липсващи държавни политики и оправдаят политическата безотговорност.
Тонът в тази посока беше зададен от една институционализирана благотворителна кампания като “Българската Коледа”, под егидата на държавния глава. Тя съществува от 2003 г и досега са събрани общо около 15 млн. лв (това е сумата, набрана до 2008 г.включително). Защо обаче с дарителски средства се купуват инкубатори, ехографи, линейки и животоспасяваща апаратура и лекарства. Да се осигури минимумът медицинска грижа за живота и здравето на хората не е ли задължение на държавата, записано и в конституцията? Там има изричен текст, че “децата са под закрила на държавата и обществото”. Държавата обаче използва децата за примамка, за да дофинансира минимума от медицински грижи, които сама трябва да осигури,а администрацията се занимава с несвойствени за нея дейности.
На сайта на кампанията липсва отчет колко струва осигуреното лечение на децата, колко точно е платено за апаратурата и на каква цена тя е купена, както и защо здравната каса и републиканския бюджет отказват да платят тези разходи.
Най-важна за мотивацията на хората да даряват е отчетността. На сайта на “Българската Коледа” децата, които ще бъдат подпомогнати с парите от 2008 г дори са изписани с две имена. Има сериозен дефицит на информация. Списъкът може да се определя съвместно от Българската педиатрична асоциация, Асоциацията по неонатология, МЗ и организаторите на кампанията, но дарителят иска да знае дали парите му ще бъдат изхарчени по най-честния и ефективен начин. Защо например с пари от “Българската Коледа 2005” на девет деца, които страдат от нефротичен синдром са закупени нужните им лекарства? Това би трябвало да е по силите на държавата.
Друг пример – двете големи дарителски кампании през 2005 г. по време на големите наводнения. Тогава бяха събрани над 3 млн. лв, но за разлика от БТВ, които отчетоха за колко къщи и обзавеждането са използвали събраните средства, отчетът на БЧК така и не даде отговор къде потънаха милионите.
Проблем е и адекватността на кампаниите. Трябва да е много ясно какви цели си поставят те, за да може да се отчете резултатът. У нас най-популярни са дарителските кампании за лечение. И това е обяснимо. Кампанията на БЧК за наводненията не успя, защото не беше ясно какво цели. Така се стигна до парадокса да се даряват печки и телевизори на хора които нямат покрив.
Новото правителство зададе добър тон в началото на мандата си като обяви, че скъпоструващи манипулации като трансплантациите не са по силите на едно семейство, нито на една дарителска кампания и затова държавата ще създаде фонд, който да ги финансира. В началото на 2010 г. се очаква и повече яснота от кога и как ще функционира структурата.
За благотворителността е важно да работи не на ниво оцеляване, а да се насочи към социално отговорни каузи, като например създаване на центрове за реинтеграция на тежко болни, за подпомагане развитието и социализацията и на здрави деца, изпаднали в беда.
Добър пример за такова партньорство е сътрудничеството между фондация “Работилница за граждански инициативи” и Първа инвестиционна банка. Те реализират проект, свързан с деца в институциите, който цели да развие техни професионални и други умения, обучава ги в различни курсове и артшколи. Дори съществува възможност да се наемат възпитаници на домове на работа в банката. Фондация “Димитър Бербатов” и “Данон” България ще реновират спортните съоръжения в училищата в страната.
Поемането на отговорността от държавата и снемането на огромната тежест по скъпоструващото лечение в чужбина от дарителите ще даде шанс на дарителските кампании за нормализацията им. А тя започва от създаването на силен неправителствен сектор, който да ги генерира, контролира и да се отчита пред обществото. Подобен процес вече започна със създаването и работата на фондация “Помощ за благотворителността”, “Български дарителски форум”, фондация “Работилница за граждански инициативи”...
Много добър пример за гражданска активност е фондация “Искам бебе”. Този модел на поведение може да бъде използван успешно за много други каузи, защото на практика показа ефективна и честна форма на взаимодействие между държавата, бизнеса и гражданското общество, както и вътре в самото гражданско общество.
Когато има надежден партньор, бизнесът е склонен да заделя много повече за благотворителни инициативи. Козметичната компания “Роза Импекс”, в партньорство с фондация “Искам бебе”, даде шанс на 18 семейства с репродуктивни проблеми да имат своя рожба, като им дари по 4000 лв.
В момента социални мрежи като “Фейсбук” се превръщат в отлична среда за развиване на благотворителни инициативи. Те осигуряват едновременно масовост, зрелищност и общностна съпричастност. Само за месец между 10 и 15 000 потребители се включват в такива кампании чрез “Фейсбук”. Върху “стената” в мрежата нещастието носи човешки имена, а историите се превръщат в отдушник срещу бездушието на държавата. Освен да изпълнява функциите на медия обаче, “Фейсбук” може да управлява благотворителни кампании и да генерира каузи, които да имат сериозен ефект върху подобряване качеството на живот в обществото.
Медиите като най-големият засега посредник и кампаниите им като перспективна форма на благотворителност също ще претърпят своя катарзис. В момента имаме два модела на такива кампании. Първият е “ВИП брадър” по Нова телевизия, които в името на благотворителни каузи направиха печелившо шоу, без да използват като партньор гражданска организация, която се занимава с благотворителност и която с авторитета си може да стане гарант за повече прозрачност и отчетност при подобна кампания. Пошлото и истинското така се смесиха, че замъглиха изцяло ефекта. Вторият модел е наложен от БТВ. Там организираха първо кампанията за наводненията, а после и “Великолепната шесторка” в подк