Антоанета Найденова или как житейското училище започва с топла супаНазад

_91A4855Антоанета Найденова е кариерен консултант. Завършва Международни икономически отношение в УНСС и в момента е Ръководител фронтофис в ЗЕАД „ЦКБ живот“ АД. Преди две години тя и съпругът й осиновяват две деца от Дома за социални грижи в Дрен.

Всичко започва, когато Антоанета Найденова и съпругът й решават, че нямат време за губене и правят голямата крачка – започват процедура по осиновяване на дете. Процедурата се задвижва бързо и след няколко месеца Тони, както ще я наричаме нататък в текста, и партньорът й са мама и татко на две хлапета– брат и сестра. Децата са сравнително големи – към момента на 10 и 6 години. Когато влизат в дома на Тони са на осем и четири.

Колкото по-ниска е възрастовата граница, която се посочи като желание – толкова по-трудно се случват нещата, защото повечето хора искат да осиновят бебета или малки дечица“, обяснява Антоанета причината, по която са избрали отраснали хлапета. Тя не пропуска да отбележи и още един фактор – истината. „Дали да знае детето или да не знае, че е осиновено – когато е бебе почти всички родители тръгват с намерението да му кажат, но изведнъж се случва не толкова лесно – все няма време за тая информация, докато при по-големите деца няма това трескаво търсене на момента „кога е подходящо да се каже– те знаят съдбата си“, казва Тони.

Точно две години по-късно тя решава, че адаптационният период за нея, партньорът й и децата й е приключил и те са едно щастливо семейство. Затова впряга енергията, която има в помощ за останалите „малки хора“ от дома в Дрен.

Без да се колебае Тони търси директорката на дома за лишени от родителски грижи деца и „започва експеримент“ с по-големите хлапета. Веднъж седмично тя отива до Дрен и…готви с тях.

Живият живот: от кухнята до приятелството
Отивам с една рецепта и с продукти“, разказва Тони. Целите, които тя си поставя за някого могат да изглеждат скромни, малки крачки, но всъщност са квантови подскоци.
Тези хора трябва да придобият компетентност да живеят сами, ако щете трябва да се научат да си приготвят една закуска. Или да ползват нож“, разяснява идеята си тя. И отново натъртва: „да, да се научат да ползват нож – не знаят как става“. „Децата до 7-годишна възраст дори не ползват вилица, не се хранят с прибори, за да не се наранят“, обяснява технологията на оцеляването в социално заведение Антоанета. После допълва, че причината за подобен тип „възпитателно хранене с ръце“ не се случва заради социалното заведение. „И в детските градини е така – наредба, която трябва да се спазва“, обяснява тя. По-късно разбирам, че Тони не само не гледа на децата без родители като на „клетници с окаяна съдба“, а и вижда в тях равнопоставени хора. „Те харесват това отношение. А и не виждам защо да има друго“, смята тя.
„Едно дете вкъщи, в семейна среда вижда майка си, дори да не участва в домакинстването. Знае как се белят картофи, например“, допълва тя. Вдъхновението за този проект, който скромно нарича „експеримент“ идва от съвет за нейните собствени деца.
„Препоръчаха ми за сближаване с новите членове на семейството да се ползва работата в кухнята. Това създава връзка с хлапетата и отношение към приготвяне на храната. А знаете – в кухнята има уют“, усмихва се Тони.

Освен добиването на социални и битови умения, с които обитателите на дома се подготвят за „живия живот“ извън стените на социалното заведение в Дрен, Антоанета си е поставила една голяма цел – да бъде приятел с децата. Обяснява го простичко, без излишен патос и с примери пак от него – „живия живот“.

В семейството децата разбират какво е приятелство – идват гости, дали са роднини, дали са приятели на мама или на тати, но има социален кръг. И това е ежедневие. Докато в Дома всяко посещение на външен човек е организирано – знае се кога и защо, пристигат едни хора, носят някакви неща, ритуално се приемат подаръците, прави се един хепънинг и тези деца така и не успяват да разберат какво им се случва“, обяснява Тони.
Не е лошо – те имат нужда от празници, но имат нужда и от делнични приятели. Просто от приятели“, допълва тя.

Така че – всяка седмица, с някаква проста рецепта Антоанета отива при своите приятели, да сготвят и да си побъбрят. Децата се отпускат, разказват какво им се е случило, а Тони не е техен ментор – напротив, тя изисква равнопоставени отношения. Именно затова, на свой ред им разказва случки от делника си. „Споделяме помежду си. Правим всичко, каквото се прави с близък приятел на гости“, обобщава тя.

За да им създаде усещане за „широка общност“ всеки път Тони води друг свой близък. „Не ходя сама, аз присъствам постоянно, но така чрез мен те се запознават с още и още хора“. „Общо взето хората, които са идвали с мен, искат пак“, усмихва се Антоанета.

Въпреки, че проектът й е насочен към по-отрасналите обитатели на дома в Дрен, след приготвянето на храната и приятелското бъбрене, по-големите деца сервират и всички си хапват. Защото всички – и малките, и големите имат нужда от тези приятелски срещи.
Предстои оформянето на цялостно меню. Нещо като програма – приготвяне на закуски, после на обяди и накрая на вечерни ястия. За да знаят кои храни за какво са подходящи“, описва Антоанета.

Без излишен патос, майката на две осиновени дечица обяснява простичко каква е целта на проекта й. „Не е сложно – подготвят се за живота. На някого може да му се наложи да излезе по-скоро от социалното заведение, той трябва да знае как да се нахрани. Моите деца, както и децата които имат семейства не разбират как се случва това, но го знаят – естествено е, виждаш какво правят мама и тати. Хората там нямат такива примери“, описва идеите си тя.

Средствата, с които Тони купува продуктите за готварските си гостувания в Дрен са лични и дарения от нейни приятели. Тя обаче намира и начин, с който да „вкара“ самите деца в набирането на тези пари. Което също е образователно и кара децата да се усвояват нови умения.

Да си изкараш парите сам или акция „Мартеница“
Така в началото на февруари ми дойде една идея – да направим мартенички, които да продадем и спечелените пари да ползваме за няколко готварски седмици“, казва Антоанета и се усмихва.

Не искам пари за „горките деца” от своите приятели. Това са деца като всички други. И те самите трябват да растат с тази идея. Затова няма нищо лошо, даже напротив трябва да знаят, че парите се печелят“, обяснява Тони как е стигнала до идеята за мартениците. И за момент се отклонява: „Много се радвам, че същото отношение имат и възпитателите в дома. Няма такова нещо като „клетите деца“ – те са нашите деца и от нас зависи как да ги социализираме и адаптираме за живота. Как да им го обясним. Децата в Дрен не са клетници, а просто деца“.

Без да знае дали хлапетата могат да правят мартеници, как ще се случи цялата организация по новата акция, но заредена с надеждата, че инициативата ще осигури финансово срещите им за няколко месеца напред, Тони се обажда на свой приятел във фирмата JobTiger за съдействие. Резултатът не закъснява – всички работещи там искат мартенички, изработени от обитателите на дома в Дрен.

Още по-голямото предизвикателство е, че самата Тони не знае как се оплитат червените и белите конци. Въпреки всичко заедно се справят. Дори накрая оформят и каталог на фолклорните произведения, нищо че няма две еднакви мартеници.

Равносметката е около 700 лева печалба. Но докато се стигне до нея, Тони има нова идея. „Няма смисъл да се пратят едни оплетени конци и някой да ни даде пари. Децата трябваше да дойдат, да представят труда си и сами да го продадат“, казва тя. Затова се обръща към свой приятел, треньор по Сей-тай. Той предоставя гимнастическия си салон за организацията на базар.

След мартенския проект веднага идва нова идея. „Две какички-художнички ни направиха няколко кошнички за Великденски яйца“, смее се Антоанета, обяснявайки следващата стъпка от социализиране на децата. „Те трябва да направят още декорация, да видят как се оформя украсата, за да си я направят и те самите“, казва тя.

Малките проекти не разсейват Антоанета Найденова от голямата й цел – създаването на преходен дом в София, който да поема по-големите деца и да им помага да си стъпят на краката.
„Те трябва да получат професионално и житейско ориентиране. Затова и на Запад политиката е такава, а у нас скоро трябва да бъдат затворени социалните домове и да се изградят жилища от защитен тип“, обяснява Тони.
И по тази тема тя работи в тясна връзка с директорката на социалното заведение в Дрен. Антоанета твърди, че престои да се запознае в детайли с изискванията и необходимите документи за създаването на такъв преходен дом. Тя обаче не разказва „по принцип“ за плановете си. Поставя срокове. А те, сроковете – не са години или седмици.
„До една-две седмици ще ми остане време да вляза в час с документацията и после следват другите стъпки“, казва тя и в иначе спокойния й тембър се появява нотка на нетърпение.

Щастието, което може да се пипне с ръка
Когато заговаря за бъдещите си планове Антоанета Найденова започва да говори бързо. Някак разказите за храна и припечелването на дребни суми за продукти изглеждат като гигантски стъпки.
Те обаче не звучат битово, а описанието на една супа изглежда екзистенциална потребност.
„Човек, за да е щастлив, не е важно с какви пари разполага. Удовлетворението идва от това да се чувстваш полезен и да ти е пълно ежедневието. Истински щастлива се чувствам откакто посещавам децата в Дрен“, казва тя.

„Правенето на кошнички и мартенички първо създава уют, второ помага на децата там правейки неща с ръцете си, да добиват усещане за естетика и ги учи да се наслаждават на това, което имат. Не да се примиряват с него, а да му се наслаждават“, обяснява още Антоанета.

Както в дома в Дрен, така и извън него има всякакви хора – такива, които смятат, че нещата им се полагат и такива, които смятат, че трябва да се борят за тях, да работят за тях и накрая да изпитат удоволствие от постигнатото. Затова приготвянето на една супа е важно. Не е важно какво има Иван или Петър, важното е какво имам аз и дали с това, което имам, аз съм приготвил вкусна супа, която да ми достави удоволствие, когато се храня с нея, казва Тони.

В кратък срок тя ще внесе и още една подправка в дома – бюджетирането на супа, твърди Антоанета и се смее. „Те трябва да знаят колко струват продуктите за топлото им ястие, за колко пари могат да го приготвят и да се нахранят. Колко хранения могат да имат с тази супа. И това не е тъжно, може да носи само радост. Влизаш в живота пълноценно“, завършва Тони Найденова.

И накрая допълва: Онова, което уча моите деца и новите ми приятели от с. Дрен е, че всичко в живота е въпрос на избор и подходящо поведение. Учи ги и на приятелство. Впрочем, Тони рядко използва думата „деца“ за обитателите на Дрен. Те наистина са нейни приятели.

Автор: Полина Паунова, политически журналист и блогър, работи за Mediapool.bg, пише и текстове за Marginalia, Ureport.bg, Vesti.bg и др.

Назад