Научих се да връщам част от успеха сред хората около мен и в обществотоНазад

Д-р Милен Врабевски е основател и изпълнителен директор на „Комак Медикал“ – най-голямата частна, научно-изследователска организация в Югоизточна Европа. През 2007 г.  учредява и финансира самостоятелно Фондация „Българска Памет”, чиито приоритети са образователни инициативи за евроинтеграция и устойчиво развитие на гражданското общество, както  и реинтеграция на най-младите ни  сънародници от българските общности зад граница. Дейността на фондацията е насочена и към борба с демографската криза в България. Д-р  Врабевски е първият голям дарител на фондация „Искам бебе“ и подкрепя инициативата за създаване на фонд „Ин Витро“. През 2011 г. той е обявен от БДФ за личност, допринесла за развитието на благотворителността в страната ни.

Какъв беше мотивът ви да създадете фондация „Българска памет”?

Успехът в професионален план за мен дойде след  много труд и търпение. Някъде по средата на целия път се научих да връщам под някаква форма част от успеха сред хората около мен и в обществото.

В последствие се оформи цялостна житейска стратегия, свързана с принципите на положителното мислене. Емоционално е свързана с дълга към прадедите и с отговорността към децата ми. Рационалния мотив е, най-общо казано, да направя нещо за по-доброто бъдеще на страната си. Нещо конкретно и в настояще време.

Защо решихте да направите фондация, а не дарявате директно – какви са плюсовете на такова решение?

Учредяването на  фондацията беше естествено продължение в резултат от натрупването на опит, добри идеи и контакти, поощрение от съидейници и приятели. За мен означаваше и ангажимент към управление, планиране и проследяване. Само така мога да гарантирам успех на инициативите си от перспективата на условията и възможностите. Финансирането на фондацията не означава, че съм спрял да подкрепям и каузи, които не съвпадат директно със статутите на нашата органзация. А за директните дарения – обичайно са частни случаи и са свързани повече с емоция и чисто човешки контакт.

Как избрахте каузите, които подкрепяте?

Преди всичко смятам че българите трябва да имат идея за национална кауза. Знам, това е обобщено понятие, но то може да се разглежда като съвкупност от множество актуални проблеми и каузи. Динамиката и съдържанието могат да бъдат и предмет на дебат, но трябва да има идея за национална кауза и за просперитет на нацията. Подкрепям всичко, което помага за просперитета и по-доброто бъдеще на българите.  По принцип  подкрепям не просто конкретна кауза, а конкретен бизнес план за постигането на дадени цели. Мога да съм емоционално съпричастен към определена кауза, но да се въздържа от подкрепа, поради лошо планиране или лоша организация. Моите каузи са борбата с демографската криза, социална и икономическа реинтеграция на историческата диаспора, социализация на културното ни наследство и евроинтеграция, развитие на икономика на знанието и инвестиция в развитието на знаещите и можещите млади хора в България.

Какви са аргументите ви да заявявате публично, своята дейност  и какво бихте казал за тезата „нека благотворителността да остане анонимна“?

Не е въпрос на аргументация. Възпитан съм да заставам с лицето си и с името си пред всичко, което правя и в което вярвам. Добрите каузи трябва да възпитават и да намират последователи и съмишленици. Едно дарение не е само благотворителен жест. То е и резултат от труда на много хора. Не съм съгласен с ‘тезата’, че плодовете на нечий труд трябва да останат анонимни. Аз казвам на децата си, че да се трудиш, да си щедър и състрадателен – това са все добродетели. Има смисъл не просто да се отразяват събития и личности, а да се разбере смисъла и посоката, в която те вървят, какво ги движи, да стане ясно, че в края на деня и изобщо – на един път, е имало полза за всички.

Какво според вас държавата може да направи за дарителите в България – етично, законодателно и т.н.?

Не искам аз да съм поредния човек, който ще говори обобщено на държавата какво трябва и не трябва… Вярвам, че би имало резултат, ако у държавата се появи повече интерес и доверие към неправителствения сектор, както е при англо-саксонския модел. На лице са безброй примери, където браншови организации създават по-добри закони от номенклатурата. И предлагат за изпълнение работещи програми. От това ще спечелят не дарителите, а получателите на даренията – обществото, в последна сметка – самата държава, ако щете и администрацията дори. Искам да вярвам, че държавата сме ние, а твърде често добри инициативи удрят чело в стъклото на администрацията. Гражднското общество у нас трябва  да си върне държавата – да постигнем нашата страна, каквато я искаме и заслужаваме. И трябва да се вижда собствения ни принос. Така ще сме по-отговорни какво завещаваме на децата си.

Назад