Илюзия е да мислим, че лечението на хората може да става чрез дарения!Назад

Деница Сачева, основател и директор на PR агенция Интелдей Солушънс

Деница Сачева работи в областите на здравеопазването и комуникациите. Била е един от първите 10 служители на Националната здравноосигурителна каса и началник на кабинета на министъра на здравеопазването д-р Илко Семерджиев от 1999-2001г. Основател и директор на PR агенция Интелдей Солушънс. Съчетава опита от корпоративния и неправителствения сектор, от държавната администрация и политиката. Помага на ромите да защитават правата си за достоен живот. Кръстница е на шест ромски деца.

Кои са големите проблеми пред здравеопазването в момента, както и големите пропуски в политиката на МЗ според вас?

Два са основните проблеми според мен – липсата на обществено-полезна стратегическа цел и рецентрализацията на управлението. През последните години бавно и последователно системата загуби своя обществен характер. Първо, касата беше окупирана от държавата, след това и парите на здравноосигурените бяха национализирани, впоследствие фигурата на здравния министър се превърна в кукловод на болничните директори, а самите здравни министри пък станаха кукли на конци на финансовия министър. Диалогът с професионалните, гражданските и пациентските организации стана бутафорен, колкото да може да влезе като едно изречение в отчет за Брюксел.

Обществото получава изкривена и откъслечна информация по всички теми в здравеопазването. Липсата на доверие между всички участници в здравеопазването също е унищожителна. Гражданите не вярват на касата и министерството, от скоро не вярват и на лекарите. Най-пагубно обаче е това, че здравеопазването се развива без цел и посока. Единствените политически разговори в тази област са тези за пари. Докато другите държави си поставят за цел да имат повече здрави хора, да намалят конкретни здравни рискове, да имат по-дълъг и по-качествен живот, здравно-политическите цели на България се изчерпват с повтарянето на две изречения – дайте още пари и няма повече пари. Липсата на цел и посока води до това, че колкото и пари да се налеят в тази система, те са без резултат.

Вие сте в Съветническия борд на DMS – системата за набиране на средства на Единния дарителски номер 17 777. Тя беше замислена като възможност за набиране на средства за организации, а се превърна в механизъм главно за набиране на пари за лечение на болни – деца и възрастни. Какъв, според вас, трябва да е ангажиментът на държавата в един процес по осигуряване на лечение?

Всеки път, когато отворя поредната молба за набиране на средства за лечение, изпитвам смесените чувства на гняв и тъга. В здравеопазването вече се въртят 3 млрд. лв. публични средства. Номинално парите за здравеопазване се увеличават всяка година. Като граждани на България, ние плащаме веднъж данъци, втори път здравноосигурителни вноски, трети път – в брой на касите в аптеките и лечебните заведения. Не рядко хората са принудени да плащат и четвърти път – под масата. И накрая всички са постоянно облъчвани от съобщения за необходимостта от дарения за лечението на деца, млади хора, известни личности. Стотиците дарителски кампании трогват стотици хиляди граждани, но нито един здравен министър. Нито един здравен министър през последните години не каза – дайте да видим къде е проблемът. Защо всички тези хора не получават лечение тук? Вътре в здравната система. В рамките на парите, които всички плащат. Според мен една не малка част от случаите, в които хората търсят дарение, могат да получат адекватна помощ в рамките на здравно-осигурителната система. Държавата преди всичко трябва да осигурява адекватни условия за профилактика, здравна информираност и здравна култура. Ние трябва да се стремим към опазването на здравето и общите ни усилия трябва да са насочени към това. Това трябва да бъде държавна политика и лична отговорност на всеки един от нас.

Илюзия е да мислим, че лечението на хората може да става чрез дарения. Често самото лечение не е най-големият разход и най-голямата беда. Периодът след една операция например, възстановяването, адаптацията, последващата необходимост от социални услуги, неизбежното напускане на работа на поне един от близките на болния – всичко това са все важни и сериозни проблеми, които не се решават с годините. Здравната и социалната система не си говорят помежду си. Социалното министерство „изяде” здравното по отношение на оперативните програми от Европейския съюз и с това се изчерпа „сътрудничеството” между тях.

Ангажиментът на държавата е първо, да осигури информация, за да може да се вземат решения и за да може да има прозрачност на целите и резултатите от предприетите действия и изхрачените пари. Второ, да осигури адекватно управление на всички ресурси в здравеопазването – хора, техника, лечебни заведения, пари. Трето, да осигури координация и комуникация между всички звена в здравната системата, но и на самата здравна система с останалите обществени системи – социалната, образователната, правосъдната. Съществуващото положение пилее човешки живот и енергия. Не помагаме на никого, както трябва. Има нужда от кардинална промяна, защото иначе обществените ни пари ще отиват по дяволите, а дарените от нас средства – на вятъра, защото няма да смогваме да спасим хората в нужда.

Къде мислите, че е място дарителите в здравеопазването? И имате ли някакви съвети към тях – къде в сферата и по какви начини е разумно и смислено да даряват?

Дарителският акт е нещо много лично и съкровено. Когато става дума за личните дарения, те често са въпрос на емоция, не толкова на разум. На мен лично би ми се искало наред с всички хора, които страдат и имат нужда от помощ, да даряваме и за каузи, които предлагат здравно образование, профилактика, промоция, изграждането на центрове за услуги в общността, например. Даряването според мен трябва да стимулира развитието, а не само оцеляването, да насърчава любовта и солидарността между хората в най-широкия смисъл на тези думи.

Накъде да насочат усилията си компаниите, които биха искали да инвестират в тази сфера?

На първо място всяка една компания трябва да насочи усилията си към две неща – да не вреди на общественото здраве и да пази здравето на служителите си. От там нататък вече може да се мисли за другите инвестиции в здравеопазването. Трябва да се има предвид обаче, че смислени неща в здравния сектор с еднократни усилия не се постигат. Ако някой наистина иска да постигне ефект, необходима е стратегия и последователност. Това важи дори за даренията в този сектор. Възможностите на компаниите са много и разнообразни – от това да се финансира здравната профилактика на конкретни групи от населението и здравното образование в училищата, до това да се влияе директно върху здравето на хората в цял един квартал, махала, село, град. Например да се подпомагат мобилни единици, които да правят профилактични прегледи в отдалечени села и райони. Или да се подпомогне закупуването на конкретна медицинска техника и апаратура. Решението на компаниите къде да насочат усилията си за обществена полезност е въпрос на креативност и ценности.

Кой е добрият модел за развитие на здравната системата според вас?

Единственият възможен модел на развитие на здравната система е този на споделената отговорност. Здравеопазването не е само личен проблем, така както не и само проблем на държавата. Всички имат нужда от работеща система на здравеопазването – и гражданите, и компаниите, и лекарите, и държавата. Здравноосигурителната система трябва да се изземе от политиканите и да се върне обратно на хората. След това трябва да продължи да се развива. Като общество ние трябва да имаме общи цели, да знаем с какво разполагаме и накъде вървим. В системата трябва да има повече децентрализация, честна конкуренция, повече почтеност, повече прозрачност и повече ефективност на управлението на всички ресурси – хора, техника, пари. Добрият модел дава писта за развитие, не се грижи за намаляване на разходите, а за смисъла на инвестициите.

Назад