Нашите увреждания и децатаНазад

Ива Бонева

Ива Бонева е изпълнителен директор на Центъра за приобщаващо образование. Ръководи екип от експерти, които провеждат изследвания, анализи и обучения и работят в сферата на социалното развитие, основно в областта на приобщаващото образование и детските права. Ива има богат опит в соци алната политика и науките за развитие, работила е за Фонд “Спасете децата,” Католически служби за помощ,  Програмата за развитие на ООН, както и за местни неправителствени организации.

Най-важното при децата с увреждания е, че те са деца

И като всички деца искат да са обичани, похвалени, да се чувстват сигурни. Около двегодишна възраст започват да настояват да правят всичко сами. Понякога си мисля, че системата ни е увредила и ние забравяме това – говорим за децата с увреждания най-често отделно от другите деца, и аз днес ще направя същото, но се надявам да е за последно. И така, с моите колеги се запознаваме с две групи деца, които имат увреждане – такива, които живеят със семейството си, и други, които семейството им е изоставило.

Децата, които растат без родители, имат трудно детство или нямат такова, порастват и стават възрастни с увреждания и без семейства, и често живеят в друга институция, по-лоша от тази, в която са живели като деца. Миналата седмица група чужденци пристигнаха в нашия офис силно подтиснати понеже бяха посетили място за деца без родители, които имат или са придобили увреждане. Една от колегите каза, че никога не е била толкова разстроена, дори след като е посещавала най-мизерните болници и лагери за деца в Африка, Азия и в държави след природно бедствие. Не можеше да разбере защо, а отговорът е много прост – защото е необяснимо. Не е обяснимо защо в държава като нашата хиляди деца живеят по този нехуманен начин десет години след началото на 21 век.

За децата, които имат семейство също е трудно, но по други причини. Наскоро ми се наложи да обяснявам очевидното на една приятелка, която живее в Обединеното кралство. Тя спомена децата със синдром на Даун и каза, че те са желани в класовете в ирландските училища на нейните деца, защото са много усмихнати, весели и лесно се сприятеляват. В Австралия вече учат в университети…И така и не можа да разбере, че тук не е съвсем така. Че родителите на децата, които имат синдром на Даун понякога ги изоставят, понякога не ги водят на училище и детска градина, понякога се срамуват от тях, понякога ги водят на площадката при другите деца, но почти никога не се гордеят с децата си и почти никога не им е лесно. Още ни е такова обществото, и училището ни е такова, че децата които изглеждат различно, държат се различно или говорят различно, често не намират място в него. Така родителите на децата ежедневно се борят повече отколкото всички други родители – те имат да преодолеят и една бюрократична стена в образователната система, и вълни от неразбиране. Това се отразява на децата и на тяхната увереност в себе си, а неприятното усещане в училище или детската градина затвърждава разбирането им, че не са като другите деца и не могат да постигнат всичко, което искат.

Разбира се, това е грубо обобщаване на нещата, и има много прекрасни изключения. Виждам, че те стават все повече и се надявам скоро да говорим за децата в България, без да ги делим. Как? Според мен, образованието е много важно. За съжаление, не всички деца ще могат да намерят родители, за някои е много късно. За да имат достоен живот като възрастни, обаче, те трябва да получат образование, и колкото по-добро – толкова по-добре. В обща класна стая, с другите деца. Всички деца от домовете имат нужда от допълнителна подкрепа, за да учат с връстниците си, поради факта, че лишаването им от родители води до емоционални, психически и когнитивни нарушения. Такава подкрепа може да се намери, да се направи оценка на силните страни, на интересите на детето и на необходимите усилия и неща, които са нужни, за да се преодолеят бариерите в ученето. Понякога това става лесно и бързо, понякога по-бавно и трудно, но необучаеми деца, или такива които не могат да ходят на училище, няма. Училището има да извърви дълъг път към всички деца, които сега не са там, с родители или без.

Всеки от нас може да помогне – с даряване на труд, време и пари, а с годините съм се убедила, че най-добрата помощ в този случай е конкретната – насочена индивидуално към дете или към семейство. И наградата е по-голяма тогава, понеже резултатите се виждат веднага. Как? Много от семействата, приели или осиновили дете с проблеми в развитието имат нужда от консултация, оценка на силните страни на детето, изготвяне на план и терапевтична работа със специалисти (психолог, логопед, рехабилитатор, т.н.), но не всички могат да си го позволят или пък не знаят къде да потърсят съвет и помощ. Заплащането на тези специалисти и на мултидисциплинарен екип за оценка на развитието на детето има смисъл като дарителско усилие и може да промени живота му – като се постави правилна посока за развитие или точна диагноза. Наскоро при нас дойдоха добри хора, за да търсят нова количка за едно дете без родители, и само след кратък разговор се оказа, че то има нужда от протези, не от нова количка и че ще може да ходи. Ако се чудите как точно да изберете нужния специалист, потърсете ни и ние ще ви свържем.

Същото важи, според мен, и за даряването в домовете за деца с увреждания: както каза един лекар, на детето му е все едно дали ще лежи в чисто легло и ще гледа в чистия таван, но ако може да бъде увито дори в мръсна черга и гушнато от майка си или някой друг – да, това променя живота му. Ако искате да направите жест, но не можете да отидете лично при децата, има много доброволчески и други организации, и много млади хора които ходят, играят и говорят с децата, може да се свържете с тях през Дарителския форум, и да дарите на тях. Има и добри специалисти, които биха могли да помогнат индивидуално – елементарен медицински преглед може да обори грешна диагноза и да даде на детето шанс след терапия да си намери семейство и, въобще, да има детство и живот. Звучи по-трудно от даряването в домове, а и сигурно отнема повече време, но си струва всяка отделена секунда и моралното удовлетворение няма равно. Ако не можем да променим системата сега и веднага, можем да помагаме на децата да се измъкват от нея поединично. Спомняте ли си тази стара африканска приказка, в която колибрито гасяло горски пожар като летяло и изсипвало по една капка от човката си? Другите животни му се присмели и го попитали „Какво си мислиш, че правиш?!” А то отговорило, без да спира да лети – „най-доброто, на което съм способно”.

Аз знам, че децата с увреждания са като другите деца – талантливи, обичливи, творци, откриватели, мечтатели, слънца. Дано нищо друго в децата не отклони погледа ви от този факт.

Назад