До момента 70% от приходите ни са от дарения, другите са от проекти. Кандидатстваме за бюджетно финансиране, но засега не получаваме възможностиНазад

Райна Йосифова

Райна Йосифова е магистър фармацевт и работи в голяма фармацевтична компания.
През 2004г. създава родителска асоциация „И нас ни има” за деца с физически и ментални увреждания.
През май 2007г. заедно с група родители откриват дневен център за млади хора с увреждания с помощта на Столична община и Национален център за социална рехабилитация.

Как и защо създадохте асоциацията, а впоследствие и Центъра “И нас ни има”?

През 2004 г няколко майки се обединихме около идеята да направим дневен център за деца с проблеми в развитието. Лична мотивация в едно подобно начинание винаги има. Не се примирихме с това, че държавата нищо не прави и искахме да подарим щастливи дни на нашите деца. Имахме идея Центърът да е за по-големи деца и младежи над 18 години. Не можех да се понеса мисълта, че детето ми ще порасне и ще си остане вкъщи между 4 стени (То вече ходеше в центъра “Св. Мина, който е детски). Вече бях разбрала, че дневният център като услуга е най-добрата форма за неговото развитие и най-доброто за него като социален контакт. От 2004 г. до 2007 г. търсихме финансиране и сграда, както и пари от дарители. Пред 2007г. Столична община ни предостави едно помещение в “Младост” на символичен наем и ние го ремонтирахме. До момента 70% приходите ни са от дарения, другите са от проекти. Кандидатстваме за бюджетно финансиране, но засега не се получава и затова и не мислим да се разрастваме докато не сме по-стабилни финансово.

Какво се случва в Центъра?

Екипът е от 5 души. Като капацитет нямаме много възможности – имаме ограничен брой деца, но предлагаме много качествена услуга. Сега сме ваканция до 15 септември и младежите много страдат, че не могат да идват в центъра. Основният акцент е трудова терапия – занимават се с готварство и градинарство, чистят двора, грижат се за градината. Обичат много да готвят, косят тревата, за тях това са много важни умения, както и усещането, че могат сами да справят в някаква степен. Обръщаме внимание и на рехабилитацията им, обучаваме ги по специални индивидуални програми.

Какво е важно, за да спечели инициатива като вашата доверието на дарителите?

Факт е, че даренията стават предимно чрез лични познанства и контакти, чрез хора от компании, които ни познават и препоръчват. Преди да направим Центъра през 2007 г. беше доста по-трудно. Срещах се с различни хора, разказвах им идеята си, но сграда нямаше и всичко някак още не беше видимо и реално. За три години бяхме събрали 20 000 лв., които отидоха за ремонт на центъра. Като го отворихме и вече имаше какво да покажа, с дарителите работата стана по-възможна и лесна Опитът ми показва, че те искат да виждат къде отиват парите им, да има прозрачност и конкретност. Винаги даваме договор за дарение, където изрично пише за какво дарителят иска да отиде направеното от него дарение. Повечето предпочитат да дават предмети – компютри и обзавеждане, но в един момент се получава така, че ние вече имаме всичко това и ни трябват финанси – за заплати на екипа например.

Каква друга подкрепа ви помага реално?

Работим с Фондация “Помощ за благотворителността в България” (ФПББ) и фондация “Лале”. Помага ни вариантът с дарителство по ведомост, по който работим с ФПББ, от което получаваме някакви средства, от фондация “Лале” пък ни помогнаха и си купихме микробус, с който караме децата. От полза ни е и труда на доброволци – почистване, боядисване на двора, Идват младежи от БЧК младежи с материали за работа и рисуване и работят с децата и това много ги зарежда. За нас това е много важно – общуването с други деца и младежи, които да виждат повече такива деца със специални нужди и да разбират, че може и да са различни, но не са страшни, че са част от обществото. Иска ми се повече хората да контактуват с тях. Те са чисти и показват много любов при съвсем малко внимание и при дребен жест към тях. Мечтата ми е във всяко едно училище да има такава обособена група за деца с проблеми, останалите да ги виждат и да общуват с тях, за да свикнат, че има и такива хора.

Какво показва опитът ви – можете ли и докъде разчитате на подкрепа от страна на държавата или предимно се насочвате към дарители, за да съществува и функционира Центъра?

Какво да ви кажа….за годините, в които работя в сферата, се отчаях от държавата. Срещали сме се с различни институции, търсили сме съдействие за бюджетно финансиране, или поне отчасти. Засега не се получава и имам чувството, че повечето институции се дразнят, че сме активни, че критикуваме и че изискваме. От друга страна виждам какво значи да имаш лична мотивация и желание да работиш в тази сфера(съдя по нашия екип и директорката ни) и какво е да си държавен социален работник, с ниска заплата, което демотивира. Ние не гледаме формално на нещата и работата. Екипът го подбираме на база добро отношение и любов към децата, а не получено образование и квалификация. Това е специфична работа и трябва много търпение.

Назад